КАСТИНГ 2015
За да се явите на кастинга за обявените роли трябва да подготвите следния текст:
Ромео и Жулиета
Ромео: Прозорец. Нейният прозорец. Светна, сякаш изгря. Изгрей,изгрей слънчице. Луната, от твойта хубост озарена ти завижда. Нейна жрица вече не бъди и този бледосинкав цвят на девица отхвърли. Не казвай нищо само устни раздвижи и мълчи. Очите, нека те говорят. Две звезди, най-ярките на небосовда. От тях небето струи лъчи и кара всичко да цвърчи. Как сладко подпипряш бузка на ръчица, де да можех да бъда ръкавица. Говори! Тя говори! Говори, о ангел мой говори!
Жулиета: Ромео? Защо си ти Ромео, и то Монтеки ? Кажи ми само и аз нивга не ще съм вече Жулиета Капулети.
Ромео: Жулие... Не по-добре да слушам.
Жулиета: Какво е туй Монтеки ? Какво е името ? Това, което ний зовем тъй сладко роза, ще ухае като роза под всяко друго име. Ромео и без свойто име ще бъде с всички свои съвършенства същият Ромео.
Ромео: Става! Това става. Назови ме ти любими и това ще бъде мойто ново кръсно име.
Жулиета: Тук има някой. Кой си ?
Ромео: Как с името си да ти кажа кой съм ? Аз вече нямам име. Скъсах го като лист хартия.
Жулиета: Не те познавам, но гласът ти ми говори, че това си ти.
Ромео: Аз съм. От петите до главата, че и по нагоре.
Жулиета: Ако те видят тук, това ще бъде твойто смъртно ложе. Ако те видят...
Ромео: Целувките ти са по-опасни от тъпите им шпаги. Твoята усмивка ще бъд моята броня срещу тях.
Жулиета: Не искам, но върви. Върви!
Ромео: По-добре смърт от тяхната ненавист, отколкото цял живот без твойта обич.
Жулиета: Без да искам ти чу съкровените ми тайни. Иска ми се да ги отрека така както приличието ми повелява. Прощавайте преструвки. Обичаш ли ме ? Не казвай да, защото ще ти повярвам. Ако си мислиш, че твърде лесно си ме завоювал, свалил така казват днес, ще започна да се глезя, преструвам, а не бих искал това за нищо на света. Аз по-невинна съм от тези, които се правят на непристъпни. Да не беше чул това, което мракът чу!
Ромео: Кълна ти се в луната.
Жулиета: Не! Тя е непостоянна.
Ромео: Тогава в какво ?
Жулиета: В нищо. Или по-добре в себе си самия, защото сега ти си моят Бог. Аз вярвам само в него.(Целува го)
Ромео: Ако сърцето ми обич моя...
Жулиета: Спри! Много си бърз. Приличаш ми на светкавица, която преди да кажеш ‘‘Святка се‘‘, отлита. Лека нощ. Покой в съня ти, тъй както в мойта гръд цари.
Ромео; Ще ме отпратиш така незаплатен ?
Жулиета: Каква отплата искаш ти от мен ? Бартер ?
Ромео: Любовна клетва в отговор на мойта.
Жулиета: Дадох ти я без да искам. Иска ми се да не бях.
Ромео: Значи я искаш обратно ?
Жулиета: Глупчо! За да мога пак да ти я дам. Колкото по-щедро те дарявам толкова повече любов остава в мен.
Ромео: Премного сладко е, за да е истина. Нощ е сигурно сънувам.
Ричард
Офелия
Аз съм Офелия, която реката не прие. Аз съм момичето на въжето, момичето с прерязани вени, момичето взела сръхдоза, със сняг на устните, момичето с глава в газовата печка. Вчера престанах да се самоубивам. Разбивам прозореца и с кървящи ръце, разкъсвам снимките на мъжете, които съм обичала, и които ме употребяваха на леглото, на стола, на масата, на пода. Опожарявам затвора си. Хвърлям дрехите си в огъня. Изравям часовника от гърдите си, т.е сърцето си. Излизам на улиците в своята собствена кръв. Не ме чакайте, нито днес, нито утре, нито когато и да било. Играйте своя театър. Вие всички сте велики актьори.
Албена
Всички празнуват. Само аз Албена – не. Била съм хубава. Хубава, но грешна. Грях ли е да обичаш, Господи? Да обичаш някого, както ни учиш да обичаме теб... Завинаги. До край. Какъвто и да е този край. Можеше да бъде хубав, Господи. Ако беше естествен. Но естествените неща са крехки и раними. И бързо се превръщат в противоестествени. Наказана. Наказана от боговете. Да наказана, не наградена, не възнаградена, не възвисена.
Родена за празник. Кaкво друго у човека може да бъде по-празнично от красотата? Тя се ражда и не се нуждае от никакви доказателства. Тя самата е доказателство. Защото не е от плът, а от дъх, дух, дихание, вдишване, дълбоко и колкото по-дълбоко, толкова по-високо, чак там на Oлимп, за да се радват боговете. Единствено те могат да я оценят, защото и те я имат в себе си. В онова божествено пространство, в което са ни заченали духовно.
Усещам погледите им, усмивките им, похотливите им желания, целуват ме , хапят ме, изгризват ме, сякаш искат да ме погълнат цялата – залепени върху мен, приковани в една трагична невъзможност да скрият това. Господи, как се понася, как се живее с това? Какво ми остава? Да играя и аз! Да си играя с тях.
Хамлет
Стоях на брега и говорих с прибоя. Зад гърба ми-руините на Елсинор. Не, руините на Европа. Камбаните звучаха за поредното погребение, убиец и вдовица един до друг, с парадна крачка зад ковчега на Височайшия труп, съветниците ронят сълзи със зле платената си скръб. Чие ли е туй пищно погребение? Кого оплакват с толкоз настървение? Бе някога великият покойник, раздаващ подаяния разбойник. Той беше истински мъж, вземаше всичко от всички. Спрях погребалното шествие, опитах се да отворя ковчега с меча. Плът при плът отива. Но това са само думи и те не могат да ми кажат нищо повече. Моля, моля за хармония за ред, да координираме думите с движения, движенията с думи, да бъдем верни на природата си. Но това са отново само думи, без мисъл в тях. Елате да си говорим.
Не знам кой съм, къде съм, какво съм, светът сякаш се е превърнал в бледна мъгла, в която се движат само сенки. Мъча се да ги разпозная, но те нямат лица, нямат очи, а телата им сякаш плуват, движени от вятъра, който си играе с тях, като с книжни фигурки, нямат плът, нямат обем, плоски, еднакви, отзад и отпред.
Ето цяла група, нещо разиграват, една от сенките сякаш лежи, подемана от вятъра, друга една се опитва да я задържи иска да изсипя нещо в ухото й но тя няма ухо. Вихрушката започва да върти фигурите, нагоре, нагоре, а над тях се люлее, сякаш се тресе от смях маска на старец с едва задържаща се на главата му корона, прилича на призрак – призракът на стария Хамлет. Защо Хамлет? Аз никога не съм бил в Дания. Не, това по-скорто е Лир. Крал Лир, а от къде на къде Лир? Може би Хенри... но кой Хенри? Те са толкова много, имаше един дори XIII, а защо това да не е Едуард, Макбет, Клавдий, има ли значение кой е и как се казва? Вятърът се усилва, фигурите започват да се мятат, подскачат нагоре, нагоре, сякаш се стремят към небето, по някаква необятна небесна стълба, която няма стъпала, но те подскачат сякаш ги има, затова след всеки скок пропадат, но пак се въздигат, за да пропаднат наново.
Не разбирам дали сънувам? Не, не сънувам, това са ръцете ми, усещам ги, краката ми, тялото ми, сигурно съм паднал отвисоко, вичко започва да ме боли, да това съм аз Ричард, но кой Ричард, защото има и един друг - Ричард II, защо да няма и трети? След като няма значение дори как се казва, какво значение може да има кой номер е? Човек губи името си в затвора или в някой концентрационен лагер, но за какво са ме затворили? По-скоро за какво са ни затворили? И то само крале, какво сме сторили, какво може да стори един крал? Кралете не убиват. Едни от тях са добри други лоши, някои жестоки, други милосърдни, някои страхливи, други смели, но – те не убиват, тях ги убиват. Кой, кой убива кралете? Машината, машината на властта . Този немец Хайнер Мюлер е бил прозорлив, наричайки Хамлет “машината Хамлет”. По-точен би бил ако я беше нарекъл “бурмата Хамлет”, защото всеки един от нас е една бурма – една частица от машината, която няма никога да осъзнае, че е машина.
Орфей
Бях само на 7 години, когато над мен избухнаха полетите с вино жертвеници. Тeхният огън се смесваше с мощния рев на биковете, а в мен навлизаше той, живият-безумен и безначален,готов да ме възвезди до небесата…
Жрицата пристъпи напред, поднесе свещенета змия към гърдите ми и я пусна в пазвата ми. Студеното й тяло се сви на топка в подножието на стомаха ми. След това започна бавно да се развива и да пълзи към дясното ми бедро. От там - към земята. Жрицата вдигна копието си и го заби в тялото й - веднъж, два пъти, три пъти… Рукналата кръв на животното бързо напълни жертвената чаша и жрицата ми я поднесе с ритуален жест, изричайки: Пий! Убийството вече е сторено. Убийството? Кое убийство? Това конкретното или онова първоначалното. В което пролятата кръв на първото убито животно е била сходна с човешката, а жертвите взаимозаменяеми… Звездите
изригнаха сякаш из недрата на земята.Това бе знак за нашествието на менадите, голи,с разпуснати коси, декорирани с брашлян из които се подаваха и съскаха змии… В ръцете им святкаха брадви. Сега те бяха насочени към специално подбраните за случая красиви и силни мъже. Сега. Но утре? Когато стана на 33 – ще разкъсат и мен. За да стана безсмъртен. И да продължа властта и безкрайността на живота. На моя единствен Бог-Дионис.
Бях само на 7, а мечтаех да бъда на 33.